Пожелаваме Ви великолепен летен ден с една от великолепните творби на Мариана Маринова – преподавател по Български език и литература в СУ „Иван Вазов“ Поморие:
Летен ден
Шест часът. Брегът отваря очи, всяка песъчинка, изтръпнала от нощния бриз, протяга гръбче, събира шепи утро и притихва. Вълните бъбрят, надпреварват се, разказват си вчерашни истории и истории отпреди стотици години.
Камъните на вълнолома притварят уморено очи, зелените им елеци бележат времето им с мъдростта на Някога. Някога, когато небето ухаело на смокиня, вълните носели малки рибарски лодки и мъже с обветрени лица; мъже – ветрове.
Седем e. Само стъпки по пясъка: големи, малки, стъпки на гларуси, стъпки от обич. До храстите – спяща жена. Мечтата е заспала. Сънува… И отново – стъпки, чудновати стъпки – пет съвършени кръгчета, тънка линия… Цвете е минало оттук, загубило се е…
Девет. Брегът набъбва. Слънцето барабани по чадърите. Замъци от пясък оживяват. Двама млади притихват в прегръдка, възрастна двойка спори за вина отпреди четиридесет години, нечий глас се врязва в шепота на вълните. „Чик – чик” – подскачат врабчовци за някоя трошица. Погледи тичат, препъват се, рисуват желания… Утро. Уморен е брегът. Бряг – изтъкан от тъга и светлина; бряг, който стяга и разхлабва възела на самотата. Праг е – онази особена граничност, където човекът и светът са самата своя същност.
Гласове, гласове…
– Искам в моретооо!
– Мама, не хочу!
– Аз съм вълшебен крокодил, вълшебен крокодил, вълшебен!
– Стига глупости! Излизай от водата!
– Завинаги ли?
Брегът изтръпва – „завинаги” е страшна дума, изгубваш се в нея.
Лято. Бряг. Изневиделица изскача вятър, задява се с чадърите, люлее ги, обръща няколко. После грабва най – шарения и хуква към вълнолома. Лято и плаж. Сбъднати сънища. Счупени сънища. Пътища, които тръгват, и други, които свършват. Смълчава се брегът, свит на топче, в прегръдката на стъпката от цвете. Слънцето удря в гърба му, тъгата отънява, отънява. Жегата вали на парцали. И сред толкова чадъри, платени късчета пясък, реклами… под избеляло сламено чадърче – един бряг в тихото на жуженето. Сламено чадърче. Сламени илюзии. Въздишката на лятото приютява времето, което се е изгубило в глъчката. Хора бродят по жаркия пясък, тревогата в очите им обикаля, търси – детето, чантата, миналото…
Думите препускат по брега – срещната точка на Някога и Сега. Бряг, който връзва нишките на памет и мечти, истини и илюзии, очакване, случване. И тези нишки… право през сърцето минават. Онова голямото, дето побира всичко.
Избелялo небе и бряг, който сънува ухание на смокиня – като надежда за спомен…
