За 11-та година ЦПЛР- Общински детски комплекс – Поморие организира и проведе литературен конкурс, посветен на личността и делото на Апостола. Темата, над която твориха ученици от 7.- 9. клас и от 10.- 12. клас, беше „Слово и дело – венецът на един живот“.
Целите на конкурса са формиране на национално самочувствие и самосъзнание, завяване на позиция и провокиране на творческо въображение. На 14.02.2024 г. комисията в състав: Елин Рахнев – поет, драматург и журналист, Росица Игнатова-Василева – главен учител БЕЛ и Анета Драгнева- Данаилова – директор на ЦПЛР – ОДК Поморие оцени произведенията на децата. Ето и отличените:
В раздел поезия журито не присъжда награди.
Раздел проза
Първа възрастова група:
Първа награда– Даниил Таран – Литературен клуб „Звъниче“ при ЦПЛР- ОДК Поморие
Втора награда– Стела Пеева- СУ „Иван Вазов“ – СУ „Иван Вазов“- гр. Поморие
Трета награда– Денислава Георгиева – СУ за хуманитарни науки и изкуства „Константин Преславски“, гр. Варна
Трета награда– Яна Стоянова – Литературен клуб ,,Сладкодумци“- ЦПЛР-ОДК ,,Анастас Стоянов“-Шумен
Четвърта награда– Мария Иванова – Търговска гимназия „Княз Симеон Търновски“, Стара Загора
Втора възрастова група:
Първа награда– Анна- Мария Стоянова – Литературен клуб „Български език и творчество“ към НЧ “Добри Войников-1856
Първа награда– Жана Кючукова – СУ „Уилям Гладстон“- София
Втора награда– Дамла Кемик- СУ „Никола Йонков Вапцаров“- гр. Айтос
Втора награда– Анелия Караиванова – СУ „Иван Вазов“- гр. Поморие
Трета награда– Виктория Димова- Литературен клуб „Звъниче“ при ЦПЛР- ОДК Поморие
Трета награда– Роксана Гуменова-СУ „Иван Вазов“- гр. Поморие
Четвърта награда- Александър Георгиев- СУ „Иван Вазов“- гр. Поморие
Словото и делото – венецът на един живот
Есе
“Дела трябват, а не думи”- слова, изречени от Левски. И това е така – не изпълниш ли каквото си казал, словата ти не струват нищо. Просто изречено и хвърлено на вятъра.
Васил Кунчев, човек с невъображаемо силен дух и лъвско сърце. Венецът за него е бесилото, а то – прозорец към безсмъртието. Апостола е истинска легенда и го доказва с думите и делата си. Невероятен човек – готви грандиозни планове за Освобождението и е знаменосец в легията на Раковски – толкова безстрашен трябва да е човек, за да носи самото знаме! Но като се замисля, колко хора го помнят в съвременния свят? Героят, запечатал името си в историята ни завинаги с кървави букви, е понякога забравян. Сега всеки, който чуе “Левски”, си мисли за футболен отбор. Колко болка и страдания претърпява в миналото и колко почит заслужава, но не винаги я получава. Мъдрите му слова са безброй – именно от тях започват всичките действия. Левски казва, че като се освободи България, управлението трябва да е демократично – това се случва. Затова, когато слагам цветя на паметника му, ще сложа най-издръжливите, тъй като Васил Левски търпи толкова много, издържа на всичките изпитания и посреща смъртта на бесилото като стара приятелка, с която ще продължи по безкрайния си път.
Апостола е легенда, която в нашата история като слънце грее. Венецът му е наградата за всички страдания, изпитания и жертвоготовност. Той е и символ на победата, невъзможна без неговия героизъм.
Словата и делата са наистина венецът на живота му, защото чрез тях безумно смелият навлиза в настоящето ни като легенда. Животът на Апостола е като на Иисус. Българският Христос! А венецът му?… той притежава и тръните, и лавровите клони; сияе в живота и напомня, че саможертвата в името на свободата е пътят към тази свобода. И към нас самите!
Даниил Таран, 7. клас, Литературен клуб “Звъниче” към ЦПЛР – Поморие
Венец на един живот за Отечеството!
Днес, в 21 век, не съм чула някой да каже толкова свидната за възрожденците и българските творци дума “Отечество“!
Живеем свободни, няма враг, с който да се борим, и все не ни достига нещо, за да бъдем признателни. Изпълнени сме с куп мечти, но забравяме на кого дължим свободата и сбъдването на мечтите си. Имаме дом и щастливи дни, хляб на масата…
Безгрижни сме и волни като ято птици, нали?
Имаме всичко, за което може да мечтае един човек за своите деца!
Но така ли е било само преди век, преди пет..?!
Ако затворим очи, ще видим случилото се преди много години, но ще го почувстваме ли със сърцето си?
Едва ли и може би затова ставаме безразлични към всичко, което ни заобикаля днес. Приемаме тази свобода за даденост и ни е трудно да си представим колко животи са отнети, за да сме днес наистина свободни.
Чели сме в учебниците и в книгите за майки, облечени в черно, които страдат за отнетите си невръстни синове, предадени насилствено в ръцете на турския султан, за да ги направи свирепи еничари.
Селата едва свързват двата края на своя живот, трудейки се неуморно на нивите. Децата се раждат днес в луксозни родилни домове, а тогава на нивата. Няма лекари и акушерки, които да помагат, само баби, раждали и знаещи какво да се прави. Това е бил един живот заченат сред житата и продължил в мъки и страдания. И тук винаги се сещам за малкия Захаринчо от творбата на Елин Пелин, който поема по пътя на ратайството на крехка възраст, защото няма кой да се погрижи за малкото дете. Хората гладуват, ако върху труда им падне една градушка, няма с какво да хранят животните си. Жито няма. И хляб няма. Непосилните данъци смачкват, убиват последната останала искрица надежда за ,,Чиста и свята Република, за правда и за свобода“. Страх сковава телата. Но остава да мъждука като вощеница несломим българският дух, макар и като зрънце надежда, капчица вяра за един по-добър живот…
„Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.“
18 юли 1837 година. Ражда се един велик син на майка България в подбалканското градче Карлово, за да бъде предаден безмилостно и обесен, но останал верен на своя народ и своята България. Апостол на свободата! Безстрашен, силен дух и воля, калени в знойните лета и мразовитите зими, когато преследван, организирал и разработил мрежа от революционни комитети за освобождението на България от османско робство. Дал зрънцето, от което да се зароди онази страшна сила- храбри и всеотдайни български герои, които изковават свободата. Мечтата му е била да имаме днес ,,чиста и свята република“, в която всеки човек да има равни права, няма значение какъв е той- бял или черен, българин или не. Отдал живота си в името на своя народ, за да опази българския род, за да го има и днес.
„Часът на свободата призовава всеки българин да покаже на дело родолюбието си.“
Ето такива хора като него са ни нужни на този свят и днес. Много такива. Ако имахме сега, нямаше да се делим на групи на бедни или богати, с тъмна и светла кожа. Нямаше да има спорове, макар жалки и нелепи- така биха те изглеждали в очите на Левски. Ако може днес, когато я имаме чистата и свята република, правдата и свободата да има повече хора като него… Да не забравяме неговия завет, за да я има България!
Да помним святото дело, да помним ,,бедният рибар, черният въглищар“ заблудил неведнъж турските потери, воден от любовта си към България, за да увисне безжизнен на бесилото край София! Предаден! Да помним!
Неслучайно Левски ни призовава: „С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите.“ „Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“
Питам се какво е за мен Левски?
Годините преминават, аз пораствам, но за мен Левски си остава един, герой отдал живота си за България. Трябва да не забравяме кой е той и да разказваме на децата си за подвига му. И до ден днешен ние се гордеем с него и почитаме паметта му всяка година през месец февруари, когато е обесен най-позорно край София. И до днес България не е родила друг Левски, който да е направил толкова много за народа ни.
Никога няма да забравим думите му, които ще останат в паметта ни и ще ги предаваме от поколение на поколение:
„И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.“
Дела трябват, а не думи!
Анна – Мария Стоянова -17 год., ЛК “Бълг. език и творчество“ към НЧ “Д. Войников-1856“, гр. Шумен
Ръководител: Павлинка Марева
Слово и дело – венецът на един живот
„Здравейте, какво можете да ми кажете за Васил Левски ?“ – това е въпрос, който често може да чуете от онлайн репортерите, които обикалят централните улици на градовете. Най-честите отговори, които следват, са: „Васил Левски… той е велик герой.“; „Той е българският апостол.“; „Участвал е в Освобождението на България.“. След това репортерът обикновено задава следващия въпрос: „Можете ли да ми кажете по-подробно какво е направил Левски?“. Тук вече идват „страшните“ отговори от рода на: „Ами… не се сещам в момента“. Такива интервюта фигурират в интернет пространството, а чрез тях стигаме до извода, че младите хора не знаят нищо повече за Дякона, освен че е национален герой, въпреки че всяка година на 18-ти февруари тържествено се отбелязва смъртта на Апостола и се припомнят делата му. Пред паметниците му се поднасят венци и цветя. Венецът – символ както на слава, така и на страдание. В този ред на мисли е редно да се запитаме какъв венец поставяме в памет на Левски – лавров или трънен?
Лавровият венец води началото си от Древна Гърция; и по-точно от Аполон – бог на музиката, танците и поезията. Според легендата Аполон се подиграва с уменията на Ерос за стрелба с лък. Обиден, богът на любовта подготвя две стрели за отмъщение – златна и оловна. Ерос прострелва Аполон със златната, като по този начин събужда силната любов на Аполон към нимфата Дафне. Тя обаче е простреляна с оловната стрела, което я кара да намрази Аполон. Богът моли нимфата да отвърне на любовта му, но тя се превръща в лаврово дърво. Чувствата на Аполон не спират и той се заклева да почита любимата си. Прави венец от клонките на дървото, който става символ на красота и величие, а в ритуалите се използва и като знак за духовна чистота.
Тръненият венец носи други смислови значения – той е библейски символ. Според Евангелията е направен от римските войници и е поставен върху главата на Исус Христос преди разпъването му. Венецът е положен, за да му се присмеят, като изпълнява ролята на пародийна царска корона, която украсявала римските императори. Тръните се превръщат в символ на проклятието и страданието. Този, който носи трънен венец, понася големи мъки и е подлаган на тежки изпитания.
Без съмнение Левски е герой, който заслужава венеца на славата, но защо? Защото има цел и идеали, които следва отдадено и безрезервно. В днешно време хората масово „забравят“ делото на Дякона, като по този начин го „коронясват“ с трънения венец, без да осъзнават това. Неслучайно Вазов сравнява Левски с Исус Христос. И двамата са готови на саможертва и страдания в името на по-висша цел, следват пътя си и са предадени. В одата „Левски“ бесилото на Апостола е съизмеримо с кръста, на който е разпънат Божият син. Това внушава идеята за героична смърт, която води до безсмъртие в съзнанието на хората.
Следващия път, когато видите онлайн репортер да обикаля „Витошка“, не бягайте от него и не се страхувайте от въпросите за Васил Левски. Вместо това научете за делото му, за идеите му, запомнете словото му и разкажете за загърбването на дълга към манастира в името на свободата на Отечеството. Разкажете за Къкринското ханче и залавянето на Апостола, за хладнокръвието му по време на разпита и за това, че не предава нито едно име на заптиетата. Истината е, че няма значение колко цветя поднасяме на паметника на Левски. Няма значение колко хубави неща говорим за него – ако в действителност не знаем нищо за делото, словото и живота му, ако не следваме идеалите му, ние сме поднесли венец от тръни.
Жана Кючукова, 18 СУ „Уилям Гладстон“, гр. София
