За дванадесета поредна година ЦПЛР Общински детски комплекс – Поморие организира литературен конкурс за ученици, посветен на личността и делото на Васил Левски. Темата бе „Апостола – близкият и недостижимият“, като участие в конкурса и тази година взеха ученици от различни кътчета в страната. Авторитетно жури определи най-ярките ученически творби, a победителите в конкурса ще бъдат наградени в рамките на възпоменателната церемония за отбелязване на 152-годишнината от гибелта на Апостола. Церемонията ще се проведе в центъра на град Поморие, до бюст-паметника на Левски, от 11.00 часа на 19.02.2025 г. /сряда/.
С класацията, както и с най-добрите разкази и есета, може да се запознаете по-долу.
Класиране на участниците
Първа възрастова група – есе
- Станислав Ангелов, гр. Поморие
- Георги Колев, гр. Бургас
- Деляна Робева, гр. Бургас
Поощрения за Карина Димова от Поморие и Мелис Шабан от с. Миладиново.
Първа възрастова група – разказ
- Даниил Таран, гр. Поморие
- Александра Василева, гр. Гълъбово
Втора възрастова група – есе
- не се присъжда
- Анелия Караиванова, гр. Поморие
- Йоана Петрова, гр. Велико Търново и Юлиян Димитров, с. Бараково
Поощрения за Виктория Венциславова, с. Галата.
Втора възрастова група – разказ
- не се присъжда
- Десислава Кехайова, гр. Смолян
- не се присъжда
_____________________________________________________________________________
Апостола – близкият и недостижимият
Станислав Ангелов, 1. възрастова група – есе, 9. клас,
СУ „Иван Вазов”, гр. Поморие
Ръководител Мариана Карталова
Осемнайсти февруари е. Духат пронизващите ледени ветрове на зимата, на крилете си носят спомени и разказват история за нещо, случило се много отдавна на равното Софийско поле- историята за Апостола на цял един народ. Сказание за най-достойния сред достойните синове на майка България, българинът с лъвски скок и сърце, дал живота си за всички нас, променил съдбата на хиляди поробени свои събратя. Днес след сто петдесет и две години, когато отиваме да поднесем цветя, да отдадем почит и да помълчим в поклон пред неговия паметник, все още звучи една печална песен във вятъра, сред вълните; тя се чува дори и в тишината на гората, над която слънцето унило едва-едва свети. А ние изричаме едно име – Васил Левски. Толкова близък, но и толкова недостижим.
Левски е символ на свободата, правдата, справедливостта. Той изповядва едни от най-възвишените ценности и идеали не само на своето време, но значими и днес. Апостола е олицетворение на борбата за спечелване на тази така жадувана от предците ни свобода и за постигането на немислимите пет века справедливост и равноправие. Време страшно и тъмно, когато поробителят върлува и оставя само пепел и сълзи след себе си. Време на хаос и страх. Тогава…А днес ? Днес Левски отново е толкова близо до нас, ако протегнем ръка – ще го докоснем, ако вдигнем поглед – пак него ще видим. Гледа ни от паметниците в парковете, от портретите в училище, в читалището, от литографиите в учебниците по история, от календара на стената, от стените на кабинети на висши държавни служители. Гледа ни със своите дълбоки сини очи, наблюдава съвременността и мълчи.
Неговата саможертва е пример за чисто и силно родолюбие, достоен син на майка България. Васил Левски и днес е с нас, показва ни какво е да си истински българин и кои да са нашите ценности, достоен пример за доблест и нравствена чистота. Толкова близко до нас и в същото време толкова недостижим.
До сетния си дъх не скланя глава пред поробителите и остава верен на себе си и на своите разбирания за един свят, друг свят, различен от този на омразата и тиранията. Мечтае за свят на любов и равенство. Освен да дерзаем обаче Левски ни учи, че нищо не се дава даром и ние трябва да се борим за този свят на свобода, хармония и любов. Заради всичко, което е направил за осъществяването на тази мечта, той със силната си пламенна обич към родината, посветил ѝ се изцяло, изглежда недостижим, непостижим от висотата на бесилото, от висотата на своите идеали. Колко от нас ще се осмелят да водят битката в името на честността и справедливостта? Не бих могъл да кажа. Знам само, че трябва да сме достойни за нашия Апостол на свободата. Посветил всеки свой дъх, мисъл и дело на България, жертвал себе си в името на всички нас. Затова е все така недостижим… Можем да се опитаме да го достигнем, както малкото дете се повдига на пръсти да стигне слънцето. Как? С дела, с достойнство, с ум, с честност, със съхранена национална идентичност и с гордост от българското. За мен това е посоката, която ще ни приближи до Левски.
Той увисва на бесилото, а то според Поета е „към безсмъртието по-прекия път“. И завинаги ще е жив в паметта на народа, защото за посветилия се на отечеството смърт няма. И забрава няма.
_____________________________________________________________________________
Апостола – близкият и недостижимият
Даниил Таран, 8. клас, 1. възрастова група – разказ,
Литературен клуб “Звъниче” към ЦПЛР, Поморие,
ръководител Мариана Маринова
Беше слънчев февруарски ден. Вървях през парка, който сякаш беше излязъл от детска рисунка – всичко спеше под белоснежното покривало. И само една фигура в далечината нямаше и снежинка върху себе си – паметникът на Апостола. Реших да отида до него и тогава непознат човек ме настигна и заговори. Не беше много висок, с къса светлокафява коса и с мустак като от едно време. Лицето не видях добре, беше леко замъглено, само очите светеха – много сини.
-За какво мислиш, когато гледаш този паметник? – Попита непознатият.
– Чудя се, господине, – отвърнах – колко близък е до нас Апостола днес, но и колко е недостижим.
Стигнахме до паметника.
– И защо мислиш така, синко?
– Много често, когато се разхождам, виждам, че хората го подминават забързани, без интерес. Но все пак, сигурен съм, че той им напомня за славния герой. И топло огънче се разгаря в сърцата им, огънче с надежда за по – добър свят. Когато съм в училище, гледам портретите на Левски по стените на коридорите, в някои кабинети. Закачени са, за да се помни подвигът на жертвоготовния лъв. Но дали хората, закачили портретите, го помнят истински? Дали ние спираме често пред тях?
– Прав си, млади приятелю, май все повече ги слагат с декоративна цел… Погледни паметника! Върху него няма и една снежинка. Докосни го. Топъл е, нали? Сърцето на Левски все още бие за родината. Нали помниш думите му за „чиста и свята република”?
Подминахме паметника. Снегът започна да вали силно. Слънцето се скри. Облаците слязоха ниско.
– Виждаш ли как заваля? – Попита непознатият. – Това е снегът на забравата. Тревата е отрупана с белота. А когато се стопли и снегът се стопи, никой няма да я познае. Това е, защото хората забравят как е изглеждала. И това е още една причина върху каменната фигура да няма сняг. Докато има поне един българин, помнещ делата на Левски, той ще е жив!
– Да, прав сте – съгласих се аз – никой никога няма да постигне тази жертвоготовност, тази обич към родината и тази честност. Така си мисля. Както съм чувал, силните времена раждат силни хора. По тези свои качества Апостола така напомня на Ботев.
И той поставя България над всичко. Нали знаете за писмото на поета до съпругата му: „Мила ми Венето (…) И знай, че после отечеството съм обичал най – много тебе!” Чудя се как някой може да е толкова близо и толкова далече от другите…
– Дани, на кого говориш?
Обърнах се, беше Виктор, мой добър приятел. Започнах да се оглеждам. Непознатия го нямаше. Сънувал ли съм?!…
– Хайде, Дани, имаме важни неща за вършене. – рече Вики и се запътихме към нас. Обърнах се, погледнах паметника и извиках от изненада. До каменната фигура стоеше непознатият. Лицето му този път се виждаше ясно. Сините очи грееха. Познах го – беше Апостола. А може би ми се искаше… Нали го чувствах толкова близък!
_____________________________________________________________________________
Апостола – близкият и непостижимият
Анелия Караиванова, 2. възрастова група – есе, 12. клас,
СУ „Иван Вазов”, гр. Поморие,
ръководител Петя Казакова
В утрото, когато тишината на робството все така силно притискаше земята, той се появи. Сам, с празни ръце, но с душа, пълна с огън.
Васил Иванов Кунчев, нашият Апостол, не беше цар, не носеше корона, нямаше армии. Но всяка негова дума беше оръжие, всяка стъпка – въстание, всяка мисъл – плам.
Представям си го как върви – бавно, мълчаливо, с очи, вперени в хоризонта. Дали е усещал студения дъх на смъртта, която тихо го е следвала по пътеките на съдбата му? Дали нощем е спирал под звездите, за да се моли на Бога за сила? Какво е носил в сърцето си този човек, който е избрал да даде всичко за един народ, който още не е разбирал величието на мечтата си?
Апостола винаги е бил близо до нас – толкова близо, че чуваме гласа му в шепота на историята. Той не говори за злато, корони или богатства. Той говори за „чиста и свята република“, в която всеки, независимо от вяра и народност, ще има право да бъде щастлив и свободен. Представяте ли си? Свобода не за един, не за избрани, а за всички.
Но в своето израстване той стои и много далеч – толкова далеч, че никой от нас не може да достигне върха, на който е застанал. Левски не е просто герой. Той е съвест! Съвестта на един народ, който векове наред е навеждал глава, но е съхранил в себе си частицата достойнство и искрицата за свобода.
Идва моментът, когато осъзнаваш – Апостола е дал живота си не заради нас, такива, каквито сме, а заради нас, каквито бихме могли да бъдем. Той не е видял свободата, за която се е борел, но я е поверил на нас. На нас – онези, които сме родени в нея, но често забравяме каква цена е платена…
Този човек не е обикновен. Той е звезда, която никога не изгасва. Но каква е ползата от светлината ѝ, ако не погледнем нагоре? Какъв е смисълът от неговата саможертва, ако не сме достойни за нея? Мислите ли, че когато го залавят, когато оковават ръцете му, Левски се е страхувал? Не. Категорично НЕ! В онази последна нощ, в тъмницата, той е бил свободен – по-свободен от всички свои палачи. Защото истинската свобода е в душата, в сърцето, в делата! А Левски е познал що е то СВОБОДА!
Днес го търсим в книгите, в паметниците, в думите, но забравяме, че той е в нас. Във всяко наше действие, в нашия избор – да бъдем хора или да се примирим със страха. Мисля си, че Левски не би искал да бъде идол. Той би искал да бъде ПРИМЕР. И затова е недостижим! Защото неговата мечта е по-голяма от нас, но същевременно е толкова близка, че можем да я докоснем- стига да протегнем ръка.
Апостола – той не е просто герой. Той е наша болка, наша гордост, наш урок. И когато вървим по неговите стъпки, трябва да помним, че свободата не е само дар, а дълг. Любимият син на България е близък, но и недостижим. Той върви невидимо сред народа, говори на нашия език, прегръща нашите болки. Но едновременно с това е толкова високо, че само с душа, пречистена от страх и егоизъм, можем да се доближим до него.
Той ни остави не само свобода, а въпрос. Един тежък, вечен въпрос: Достойни ли сте за нея? И този въпрос кънти и днес.
Достойни ли сме?
За още новини и предстоящи събития се присъединете към Община Поморие – актуални новини във Viber.
