След няколко дни се навършват 146 години от загубата на незабравимия Левски. По този повод за шеста поредна година ЦПЛР ОДК – Поморие организира литературен конкурс за ученици. „Мракът и светлината за един герой“. Вдъхновени от историята, десетки деца облякоха своите разсъждения в поезия и проза и заявиха участие в конкурса. Творбите им бяха оценени от тричленно жури в състав:
Румяна Емануилиду – журналист и издател- Анета Драгнева – Данаилова – директор ЦПЛР ОДК – Поморие
- Росица Игнатова – учител по Български език и литература – София
За победителите са предвидени грамоти и награди, а някои от наградените произведения ще прозвучат на 19.02.2019 г. /вторник/, по време на възпоменателна церемония за годишнината от кончината на Левски.
Ето кои са най-добрите млади литератори в конкурса тази година:
ПОЕЗИЯ – ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
ПЪРВА НАГРАДА
Теодора Иванова, 14 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
Маргарита Дончева, 11 г. – ОУ „Д. Благоев” гр.Велико Търново
ВТОРА НАГРАДА
Габриела Тончева, 12 г. – ОУ „Хр. Смирненски” гр. Карнобат
ТРЕТА НАГРАДА
Елена Петкова, 13 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
Елица Киркова, 12 г. – СУ ”Иван Вазов” гр.Поморие
ПООЩРЕНИЕ
Деница Петкова, 14 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
Мишел Захариева, 14 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
ПРОЗА – ПЪРВА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
ПЪРВА НАГРАДА
Ирен Лимберова, 14 г. – Литературен клуб „Звъниче” – ОДК Поморие
Христина Димитрова, 13 г. – СУ ”Иван Вазов” гр.Поморие
ВТОРА НАГРАДА
Стела Николова, 14 г. – Литературен клуб „Звъниче” – ОДК Поморие
Ивана Славова, 14 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ София
ТРЕТА НАГРАДА
Наталия Таранинова, 15 г. – СУ „Никола Вапцаров” гр. Хаджидимово
Виктория Димова, 12 г. – СУ ”Иван Вазов” гр. Поморие
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА
Анастасия Илиева, 14 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
Рая Матеева, 12 г. – СУ ,,Васил Левски“ гр.Карлово
ПОЕЗИЯ – ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА IX- XII КЛАС
ПЪРВА НАГРАДА
Александър Петров, 16 г. – Клуб за творческо писане „Литературната къща” гр.Добрич
ПРОЗА – ВТОРА ВЪЗРАСТОВА ГРУПА
ПЪРВА НАГРАДА
Антония Спирова, 18 г. – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр.София
Мелиса Караиванова, 18 г. – СУ ”Иван Вазов” гр.Поморие
ВТОРА НАГРАДА
Анатоли Апостолов, 15 г. – СУ „Христо Ботев” гр.Айтос
ТРЕТА НАГРАДА
Георги Спахиев – СУ „Никола Вапцаров” гр. Хаджидимово
Джем Юмеров – СУ „Христо Ботев” гр.Айтос
ПООЩРЕНИЕ
Виктор Герджиков – АЕГ ”Гео Милев” гр.Бургас
Творбите, класирани на първо място, може да прочетете тук:
***********************************
Христина Димитрова, VII „В” – СУ „Иван Вазов” гр. Поморие
Светлината и мракът за един герой
Васил Иванов Кунчев… Личност, за която думите са бедни. Светлина, изпъкваща сред мрака на робските души. Надежда сред изтощения български народ. Сърцето му- тъй свободно и топло, тупти в името на Отечеството.
Левски за българите е път. От онези пътища, които водят към цел, мечта, идеал и никога не са лесни или пък кратки. Изпълнени са с трудности, колебания, избори, въпроси… Но Левски оставя всяка частица от себе си по този път. Той обикаля и създава връзките в народното съзнание. Верен е единствено на себе си и на България:
…Ако спечеля, печеля за цял народ- ако загубя, губя само мене си…
Според мен мрак в избора му на път няма. Светлината на мечтаното свободно Отечество не допуска тъмнината в мислите на Дякона. Всяка несполука, предателство, препятствие не помрачават идеала, а увеличават вярата и постоянството му. Основен негов мотив в каузата е:
…Чисто народният човек се бори, докато може…, ако не сполучи…, трябва да умре в народната си работа…
Няма сивота в пътя към една мечта, крепяща Апостола. Бунтът кипи в кръвта му. Разтреперва се от радост сърцето му при мисълта за независим български народ. Насълзяват се от щастие очите му, щом погледне към родната земя. Нима има по-красиво от сините очи на един бунтовник, в които гори пламъка за свобода? Всяко негово дело, жертва, дихание е в името на България. В тях се крие истинската светлина от изминатия път…Ярка и неотразима за онова пламено сърце, което може да я почувства.
Житейският път на Левски свършва на бесилото в София, но духовният му път води към всеки български дом. Красива смърт, показваща скрити истини и премълчани думи за българина. Там… последното туптене на сърцето му е началото на безсмъртието в паметта на народа. Думите на Апостола трептят във вечността:
…С моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите…
Не. Пътят не свършва тук. Той продължава и ще продължава, докато съществуват българи, готови да поемат тежестта на оръжието в ръцете си и огъня в душите си.
***********************************
Ирен Лимберова, VIII. клас – ЛК ,,Звъниче” към ЦПЛР ОДК – Поморие
Мракът и светлината за един герой
Мрак, светлина, мрак… Мълчание, порив от думи и пак – мълчание. Смирение. Смълчавам се пред делото на Апостола, търся точните думи.
Как се ражда светлината? А мракът?И не са ли те едно цяло,не поражда ли едното другото? Зависи от къде гледаш, какво виждаш. И какво носиш в душата си. Мрак, светлина, смърт. Смъртта – спасение или наказание? Пред мене е Левски – много имена, една личност. Легенда. Апостоле!
Светлина е Дякона. Светлина, която се различава и контрастира на страха, покорството, робското мислене – на мрака. Левски, който обича до смърт отечеството си. Човек, за когото дела трябват, а не думи. Апостола, чието желание го води към смъртта. И към безсмъртието. Левски – другото име на свободата.
Идеи, дела, свобода – неоценени от народа. Хора – роби с черни души, продали ги на страха и покорството – на мрака. Тъмнината се настанява в тя като гостенка – бавно, полека-лека… И накрая ги унищожава. Тъмнината тях или самите те себе си? Хората са слепи, слепи за пламъците на свободата. И ослепяват, и ослепяват – все повече и повече.
Дяконе, виждаш ли татковината днес? Харесва ли ти? Тя си е същата. Ето – планините, реките, горите, из които ,,Девет годин” се скита, са тук – не са се променили. А виждаш ли нас, хората? Да, тези същите със сбърканите и забравени ценности и идеали. С хаоса в душите си. Тук сме (все още). Вероятно, гледайки ни Отгоре, ти се иска да кажеш: ,,Народе, жив ли си??? Народе, не забравяй, че животът е светлото начало. Свободният живот!”
Мрак, светлина, мрак! В душите ни може би все още властва тъмнината – не знам… Но в едно съм сигурна – Левски е вечната светлина. Пламъкът, който грее и топли в огнището на времето. Днес, утре … завинаги!
***********************************
Мелиса Караиванова, XII ‘А’ клас – СУ „Иван Вазов“ гр. Поморие, преподавател: Петя Казакова
Мракът и светлината за един герой
Казват, че съдбата помага на смелите. Понякога сърцата ни имат склонност да бъдат смели. Чудя се, когато стените на манастира са били тесни за сърцето на Левски, бил ли е сам под открито небе, под звездите? Издигал ли e очи към небето? Виждал ли е луната? А тя с какви ли очи го е гледала? Усещала ли е болката му, скърбяла ли е заедно с него? Мисля, че дори и природата не е толкова жестока като нас хората. Тя не съди, а съчувства.
Мракът в нас, хората, е признак за липса на светлина, смелост… А също и на сърце.
Раждаме се. Живеем. Скърбим. Падаме на дъното на отчаянието. Понякога успяваме да се изправим, а понякога- не. Понякога мракът се надига в гърдите ни. Надига се, докато не ни задуши, докато не прогони и най- малката последно останала светлина в нас. Сякаш мракът е равен на робството, а то на смъртта. Мрак или робство, а може би смърт- равностойни са.
В моите представи Мракът е жена, красива жена. Представям си я млада и самотна. Но лицето ѝ не е грозно. Никога не е било. Та нали тя е вечна? Според мен тя не остарява, няма бръчки, не е бледа или сива. Целият ѝ външен вид е изящество и красота. Но нали е самотна- грозна е отвътре… Самотата не е пропуснала дори и нея. Мракът броди. Броди из градове, из улици, из домове, из сърца. Тя е все така сама и все броди.
Сякаш искаме да изпеем нашата песен на морето, да прошепнем своята история на вятъра, и опиянени да тръгнем да бродим и да търсим свободата си. И да бъдем себе си, и да превърнем мрака, който броди в светлината.
Понякога молим за капка свобода, за зрънце смелост. А свободата започва със смелостта. С това, да имаш смелостта да се опълчиш на робството, да можеш да извоюваш собствената си свобода.
Мисля, че Левски намира своето призвание. Осъзнава, че расото не му е достатъчно, че буйният му нрав е предопределен за по- велик подвиг. Намереният път за светло бъдеще. Съзряването на храброто сърце. Смелостта да воюваш- всичко това се побира в една дума- светлина, а светлината е свобода. Свобода на душата.
Душа… Колко кратка дума за размерите на тежестта си. Да, не я виждаме, но от цялото си съществуване- усещаме най-силно ние.
Душата… Ах, тя- понякога е по- лека от перце, а понякога тежи дотолкова, че падаме под тежестта ѝ. Но дори и най- Великата книга на света- Библията в „Битие“ ни казва, че първата промяна на света е от мрак към светлина, за мене- от робство към свобода.
***********************************
Рая Иванова Матеева, VI ,,б“ клас – СУ,,Васил Левски“ – гр.Карлово
Тук съм, байно…
Не спа цяла нощ. Нещо бучеше в главата му. Някаква гайда пищеше и не му даваше мир. Изтръгваше го тая властна необятна сила. Изтръгваше го от спокойния живот, който му предлагаше вуйчо му – оня манастирския, с черното расо, тесния за душата му. Онзи, в който ,,глас“ щом ,,дигне“ – като дим се губи, щото Господ слуша тия, ,,що ридаят в оня дол“…и поетът е казал, че с расо или клетва беда се не отмахва… а пък Дякона заръча, че дела трябват – не думи!…
Две къси вдишвания, едно дълго издишване. Две налице, едно наопаки, едно за силата. Два възела върза нищинарката в нишката на Васил – от двете страни на думите на майка му. От тия, дето вчера му беше издумала. От тия, дето са само за помнене и не застават на листа. Тия, дето си носят характера, живи са.
Времето почука на вратнята. Буца полегна на песнопойното му гърло.Отвори вратата, а пред него жълто кълбо прежда, което самò се затъркули по калдъръма в някаква си посока. Времето току-що изля и последната светлинка от небето и Васил впи поглед в огромните звезди на Балкана. Сякаш Райко си беше наметнал стария плащ, прокъсан от векове носене, и през цепнатините му някак ясно прозираше слънчевият огън. В сивите му очи пламна жар, право от зениците. Толкова гореща, че обля в синина погледа му и я пое. Тръгна подир кълбото. Не го виждаше, душата го водеше. Сукното, което Времето му плетеше, ставаше все по-дебело. Пъстро и здраво навързано- с много цвят и възли. А по възлите като по стъпала пристъпяше Силата и попиваше във вълната. Тая Сила да бъде навсякъде и никъде, тя беше заложена да седи в сянката му, трябваше да магьосва, да примамва.
Мравуняк се разровичка. На себе си самотникът обеща да живее като недоловим образ, като фантом или сянка. Да е многоличен и един. Да си има един застинал във времето идеал. Да не забравя трепета на майчините песни, мъдростта на многострадалната си земя, волността на орловите криле в небето, жаждата за свобода в очите на хората, да не губи себе си по пътя, та да си остане верен.
Там нейде надалече му се мярна робиня, затворена в дебели стени, градени вече близо пет века. Пет века без следа за съществуването й. По-наблизко се топи нечие достойнство. На два метра- премрял от страх народ, залюлян в чужда дрямка, безгласно сънува кошмари. Как се лекува народ с болка по рождение? И земята, цяла в кръпки… Кървави рани- белег си остават! Не се затриват… та да се помнят! Да разправят! Погледна към черната пръст. Към същата тази- поробената, на която стъпваш днес и на която той тогава… Свобода, но само на тепсия. Ако може и да е на топло доставена, че да се отпразнува както му е на реда..
Образи… Чии са тез две чисти очи посред сумрака? В тях той се гмурна на дълбоко и се хвана здраво за една чистота, святост. Васил поиска тез очи- трябваше да си ги завоюва! Вече си имаше другар – Времето. То му наметна грижовно сукното и двамата тръгнаха да бродят по земята си. Стъпалата на Апостола сякаш ближеха тревите, а Времето го гонеше. Често се сбутваха и се обръщаха един друг и така минаха години… Кой ти ги брои? Левски си остана все така млад на фона на бързо търкулещите се векове. Остана си с единия идеал и ни го предаде на нас, а ний се загубихме, щото търсим сложното. Губихме се в същината му, в недоразказаните сънища. Търсихме предателя, че един да е- да не сме всички. И гроба му търсихме, че за какво? Свещи ли ще палим там?! Така заблудени спряхме пред едни четири въпроса, без отговор… И защо? Защото забравихме да се заслушваме в корена. Забравихме да се потапяме в небесата през ония ясни юнски дни. Та лежейки на китна поляна, небето да падне върху нас, пък да целуне земята и тайно да ни прошепне:
-Ето ме, байно, тук съм, но ти…ти, още си сънуваш онзи студ през февруари. И тогава се спотайваше на топло и не смееше да укротиш танца на ветровете. Забравил ли си? Стой още, продължавай да упрекваш държавата си, да се недосещаш, че сам на себе си го правиш. Стой, че да ти се затопли тук- там тялото, но душата байно, ох, тя ще си остане замръзнала- пред пукване е. Виждам го. В очите ти е. Аз мислех един-два века напред и този, който видя немислимия тогава лъч в погледа ми, него понасях редом с мен в буйната река на страдалческата участ, която бавно и мъчително ни влачеше по течението си към оня заскрежен връх – към най- чистия. Към оня връх, който няма господар, няма цар, няма султан. Него забрави ли? Оня, на който властва човешката правда и народната спогодба. Студено е там за тебе, защото огнището ти постепенно загасва… Забравяш! Тъй че трябва да си разпалиш жаравата. Народе???? Чуваш ли? Събери си съчките, намери си разума! Аз семката съм я посял. Поливай, че изсъхва делото! Първо идеала си намери в блуждаещия поглед. Разравяй дълбоко, че от толкова упреци, оправдания, търсене на чужди кривици съвестта ти е съвсем залиняла.
Там по-лесно скръбен шепот, вопъл ще намериш, отколкото чистия лъч на святата истина. Идеалът ни… помниш ли го? НАРОДЕ????
***********************************
Антония Спирова, XII “”Г” – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр. София, с преподавател госпожа Росица Игнатова
Мракът и светлината за един герой
В днешно време, думата герой[1] е често употребявана в различни контексти и сякаш не буди възхищението, което й се полага още от времето на Древна Гърция. Не седи на трона на възхвалата, който й принадлежи, и като че ли се връща към истинския си смисъл (на личност с изключителни качества) само на определени дати, когато е необходимо да бъде почитана. Култът към героите е преминал в целия свят. Знае се обаче, че тронът на един герой е погълнат от много мрак и осветен от много светлина, от трудни моменти и празнични победи, от ежедневни кавги и истински приятелства. Изглежда нереално, че повечето, определяни като “герои”, са били първо най-обикновени хора, като мен и Вас, сблъскващи се с мрака на проблемите, мъчещи и нас, но това е така.
Мракът за един герой може да бъде не само преграда, а и прозорец. И това прави лесно да различим тези така трудни за откриване герои. Герой може да бъде този, който носи промяната в мрака и безпрекословно следва принципите си, който е готов да се бори на всяка цена за това, в което вярва, който не се страхува да изразява мнението си, независимо от ответната реакция. Герой не може да бъде всеки, но великият герой може да дойде отвсякъде.
Когато българин чуе думата “герой”, е почти сигурно, че първото име, което изниква в съзнанието му, е това на Апостола на свободата – Васил Левски, дошъл от подбалканското градче Карлово. Това е мъж, достоен да бъде признат от всички за “национален герой”. Защо? Не само защото се е борил за свободата на България, а заради това, че е посветил цялото си съществуване на тази кауза. И тук идват образите на мрака и светлината. По времето, когато е извършвал всички светли деяния в името на Отечеството като че ли е имал по-чести срещи с мрака. Мракът не от робството, а от това да бъде Апостол на „робите слепи в робската страна“, както е написал Вазов – без подкрепата на тези, за които се жертва.
Мракът и светлината за един герой можем да разгледаме и в неговата публична слава. Каква е цената на славата? Днес тя е голяма, защото поради съществуването на интернет всеки един от нас е в състояние да проследи действията на своя собствен герой – било то в сферата на човешките права, спорта, литературата и други. Това, от една страна, е предимство на Новото време, великите дела не остават в сянка, но от друга, нищо не остава незабелязано. Славата и героизмът не е задължително да вървят ръка за ръка, но когато се случи, малко са хората, които успяват да запазят ценностите си и да преодолеят изкушенията на материалното.
За Левски обаче това не е цел. Когато го питат, след като освободи България, какво ще прави, той отговоря: „Ще отида да освободя и другите народи…“! Една препратка е неизбежна тук и с края на пътя на Дякона, обесването му. Най-пагубното за един вярващ е предателството от тези, с които споделяш съдбата, неслуките, каузата. Уви, както и самият син Божий, така и синът на майка България, биват предадени от доверен. Разбира се, и за двете събития няма реални доказателства, но сценарият не е труден за вярване, нали? Предателството е лесно и дори бих го нарекла неизбежно, особено спрямо една харизматична личност като Левски. То води до най-трагичния момент – обесването на героя.
И въпреки мрака и ужаса, светлината в силния дух на Героя отново проблясва. Разпитван около шест пъти, преди да бъде обесен, той сам поема цялата вина и не предава никого от другарите си, не губи надежда, нито човечност. Истинският герой преди всичко е човек в най-тъмните моменти. Именно затова неговата мъченическа смърт е загуба за целия народ. Отново ясно личи контрастът между светлината и тъмнината – тъмната болка за най-светлия син на България, обгърнат със светлината на светостта. Затова и досега светлината и тъмнината са неразривно свързани, когато си мислим за Левски, както любовта към него е съпроводена с болка и вина, затова, че сам е вървял до своята Голгота, затова, че не всички от идеалите му са се сбъднали, затова, че го почитаме на определени дати, затова, че е герой, чиято човечност го изпраща в гроба, но и в хорските сърца.
[1] Герой произлиза от старогр. „защитник“
***********************************
Анастасия Илиева, VIII “Д” – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр. София
Мракът и светлината в живота на един герой (18 февруари, 1873 година)
– Нямаш никакъв шанс за спасение… Утре призори ще увиснеш на бесилото! Кажи ни кой ти помагаше и всичко ще свърши! Ще убедя съдиите да смекчат наказанието ти. Просто ни кажи име! – генерал-губернаторът Мазхар паша погледна Левски и още веднъж се почуди какъв силен характер има момъка срещу него. Беше опитал абсолютно всичко по време на разпита, но безуспешно. Арестантът не беше издал нито един свой съмишленик.
– Казах Ви вече… – гласът на Апостола звучеше твърд, но отпаднал – навсякъде обикалях сам, нямаше никой с мен. – В този момент той усети нов силен удар в корема си. Болката беше непоносима, сълзите се стичаха по лицето и влизаха в устата му, в опитите да улови глътка въздух.
Пашата започна да обикаля килията все по-яростно. Как този гяурин успяваше да понесе всичко? Как след толкова дни мъчения нямаха нито едно име? Изведнъж спря рязко и се обърна:
– Кажи ми, кой си ти?
Левски се подсмихна и го погледна.
– Аз ли? Нима ти не знаеш кой съм? Аз съм Васил. Васил Левски.
– Нее… Това е само име, аз те питам кой си всъщност? За какво го правиш всичко това? – губернаторът го погледна право в очите в очакване на отговор.
– Аз съм този, който повдигна духа на българите. Този, който Ви се подиграва тайно скрит в някой тъмен ъгъл, докато Вие се опитвате да ме заловите. Аз съм този, когото Вашите мъчения не успяха да сломят. Аз… Аз съм един от тези смели българи, които запалиха искрата и знаят, че нашият народ скоро ще бъде свободен!
Звънкият смях на генерала се разнесе из килията.
– Свободен? Ти осъзнаваш ли какво говориш? – явно губернаторът много се забавляваше от чутото, защото смехът му ставаше все по-силен и искрен. Изведнъж лицето му придоби ядосано изражение, а челюстите му се стегнаха в опит да укроти гнева си. – Вие сте рая, а раята има нужда от господар!
След тези думи генералът бързо напусна килията. Левски чу звука на затварящата се врата и отдалечаващите се стъпки. Пое си дълбоко въздух и се облегна на решетките. Настъпилата тишина беше нарушена от раздвижване в срещуположната килия. Апостолът се обърна и видя един изнемощял калугер да излиза от сенките. Старецът имаше много окаян вид, личеше си, че това не е първата му нощ прекарана зад решетките. Възрастният мъж се изправи и доближи лицето си до железата. Стоеше така и се взираше безмълвно в Левски. Минаха няколко минути преди да прошепне:
– Ти… – очите му засияха и изнемощялото от мъки и тревоги тяло, като че ли оживя – Ти! – повтори вече по силно калугерът. Левски се обърна и погледна стареца в очите:
– Аз ли?
– Да, ти. Ти си същия момък, който спаси сестра ми и дъщеря и от едно заптие преди около три зими. – калугерът въздъхна и с тъга огледа тясната килия – Оттогава не съм ги виждал…
Силите му отново го напуснаха, краката му се подкосиха и той падна ридаейки на земята. Разказа как турците, за да отмъстят за смъртта на техен човек, опожарили манастира и избили всички вътре. Единствено него взели в плен, за да го разпитат и оттогава е в тази килия. Изведнъж старецът млъкна и отново се взря в Апостола.
– Ти поне я имаш! Тази светлина, която е около теб… Тя отдавна е угаснала в сърцето ми. И не само в моето! Повечето българи са се примирили с насилието, липсата на права и жестокостите, на които ни подлагат. Но, ти не си! Светлината е навсякъде около теб!
– Прав си отче, българите все повече забравят кои всъщност сме. Но, за коя светлина говориш?
– Ох, момчето ми… – лицето на стареца омекна, а очите му се напълниха с бащинска любов и загриженост към почти непознатия момък срещу него – Светлината, която струи от доброто ти сърце! Тя дарява надежда на хората около теб, осветява пътя в тъмнината на непрогледна нощ. Тази светлина… Рядко се срещат такива хора в наши дни!
Те прекараха нощта, разказвайки интересни случки от живота си. Призори, на 18 февруари, когато слънцето изгря и заптиетата заедно с генерал Мазхар паша дойдоха да отведат Васил Левски на бесилото, старецът беше по жизнен от всякога.
– Не позволявай на светлината в сърцето ти да угасне! – прошепна калугерът. Левски го чу и му се усмихна. Вероятно това бяха последните думи на български език в живота му и те се запечатаха в паметта му.
В момента, в който му надяваха бесилото, Апостолът си мислеше за тези думи и беше уверен, че тази светлина никога не ще угасне в сърцето му, както нямаше да угасне и в сърцата на хората, идващи след него – младите български юнаци, които щяха да освободят България.
***********************************
Маргарита Дончева, V “A”клас – ОУ ”Д.Благоев” гр .В Търново
Мракът и светлината за един герой
Загина той за своята родина,
Апостола на нашта свобода.
Родината за него бе светиня,
пробуждаше народа за това.
Създаваше той тайни комитети,
навсякъде от всички бе желан.
Надеждата в сърцата им да свети,
за чистото си дело бе призван.
А пътят към бесилото бе кратък,
но Левски не вървеше към смъртта.
Отдаде си живота без остатък
за тъй жадуваната свобода.
И в сърцата ще живее вечно…..
Делата му се помнят век след век.
Той- Левски, Дяконът, Човекът
Най-чистият и свят човек.
***********************************
Теодора Иванова – 18 СУ „Уилям Гладстон“ гр. София
Светлина и Тъмнина
Не ме прави смъртен,
дори не съм мъртъв…
Аз съм пътникът вечен
И добър живот живях.
Имаше радост,
имаше тъга,
но съдбата ми е такава,
да следвам само дълга.
Плаках и се смях,
Не ще ме хванат,
Не ще ме пипнат –
казвах си аз… ще
полетя над
предател и враг…
Все още тук съм,
жив съм, не мъртъв.
Защо всички скърбите?
Вижте ми очите…
Но ще дойде и моя край.
Тогава…
Ще ме помниш ли ти?
Ще опазиш ли мойте мечти?
***********************************
Александър Петров – Клуб за творческо писане „Литературната къща”- гр.Добрич
Народе????
Тук съм.
Няма нужда да питаш кой съм.
Незавършената ми питанка
ме издаде.
Върнах се –
подвластен съм на времето,
което не успя да завърши делата ни…
Ежедневно се отричаш от всичко,
градено с толкова изстрадани мечти
за утрешния ден.
Къде е свободата ни?
Перата ѝ отдавна разпиляха
искреността, духа, честта ни…
Дали успяла е да ме познае?
Едва ли някога ще разбера.
Потайността ѝ ме преследва
в пламъци на неспокойно бъдеще.
Студено е.Страх ме е,
че се забавих твърде дълго.
Закъсняла среща.Няма пречки,
все по-сами сме аз и свободата.
С посинели пръсти докосвам
белезите ѝ и я питам
дали ме споменава в неспокойните си сънища.
Преглъща тежко всяка секунда тишина
и ме убива…
